Вчера.

Седях на пода в хола, разчиствайки шкафовете. Отделях старите учебници от папките, от старите тетрадки и някогашни дневници.

Стигнах до тефтерите си, онези, в които съм записвала живота си час по час.  Миналогодишният беше от тези със спирала. Хванах го с двете си ръце и го завъртях, за да го огледам. Беше чист и нямаше нищо общо с останалите смачкани хартии. Така добре се бях отнасяла към него цяла година, бях го пазила сякаш е самият ми живот.  Отворих го. Разгледах го. От страниците ме приветстваха все познати имена, напомнящи, макар и бегло, позабравени случки. Прелистих го, от януари до декември, всичките 365 дни, заедно с илюстрациите на Екзюпери и цитатите от „Малкият Принц“. Стана ми мило, но все пак къде бяха отишли тези 365 дни, защо хората по страниците ги бяха присвоили и така грубо погълнали. Чувах мляскането им между редовете, усещах облизаните им пръсти по хартията.

Отвратих се.

Започнах да късам листо по лист. Отначало някак несръчно, чудех се дали да не оставя тефтера такъв, какъвто си е – чист и цял. Стигнах до средата на януари и установих, че Екзюпери не ми е направил нищо, защо да късам и неговите страници? Дойде ред на юли, знаех вече със сигурност какво правя и започваше да ми харесва. Колкото повече седмици минаваха, толкова по-ожесточено късах листата. Спрях се на рождените дни – моят и този на близък човек – буца заседна в гърлото ми. Пропуснах двете страници, но после се върнах – нямаше смисъл да ги щадя, те не го бяха сторили за мен. Откъснах и тях, откъснах ги, а Малкият Принц ме гледаше с тъжните си очи. Буцата изчезна. Остана само празнотата на спомена за онези 365 дни, а аз продължавах да седя на пода между безжизнените хартии.

Не било лошо да се ходи по летните кина.

Лежах на плажа по гръб с чаша наливна бира върху корема си, слушайки завидно красив сет. Всъщност идеята да легнем на плажа, точно пред сцената, не беше моя, а на единствения по-луд от мен човек, който познавам.

Не знам дали защото бях изпила малко по-рано два RedBull-а или просто защото бях в прекрасно настроение, още с лягането ми на земята, нещо в мен се пречупи. Леко, едва доловимо.

Погледнах звездите над мен – нищо интересно, не много на брой и изобщо не ярки. Пред очите ми попаднаха три от тях, заформили малък триъгълник. Сърцето ми заби учестено.  Басът стана по-мощен. Сърцето ми щеше да се пръсне, дишането ми стана по-тежко. Тръпки ме полазиха. Нямах представа дали плажът под мен се движи, дали това съм аз или пък дали небето нямаше да пропадне всеки миг. Не знаех на кой свят се намирам, но бях уверена, че там е мястото ми. По цялото ми тяло се разля топлина. Не усещах нищо извън себе си, нощният хлад сякаш ме заобикаляше, подминаваше ме. Трите звезди паднаха към мен. Едната застана до главата ми, пристискайки с длан очите ми.  Втората ме хвана за ръката, а трета се надвеси над мен и ме целуна по устата. След секунда започнаха да избледняват и изчезнаха. Не можех да дишам, не можех да се доверя на възприятията си, не можех да правя абсолютно нищо. Изправих се. Отпих от бирата. Погледнах нагоре към небето. Звездите се бяха върнали на мястото си. Сетих се за един цитат от Фредерик Бегбеде, а именно – „Най-големите празници се случват вътре в нас.“ Станах, усмихвайки се и започнах да танцувам.

Исках да ти се обадя днес.
Всъщност исках да го направя още докато гледах AngelA, но не го направих.
И все още не съм.

Ами, обадих се, но ти – не.

Писна ми от безсмислени разговори.

I’m bored. So bored. So fuckin’ bored.

Загубих надежда. Преди малко, точно както си седях на стола. За пореден път. Пак нямаше очаквания, а само разочарование. Лошото е, че ще трябва да чакам чак до утре, за да си върна вярата в хората. Донякъде.

След всеки следващ път, все по-малко и по-малко парченце отново идва при мен. Предполагам и някога ще се изчерпи.

Bored.

Лека нощ.