Вчера.
Седях на пода в хола, разчиствайки шкафовете. Отделях старите учебници от папките, от старите тетрадки и някогашни дневници.
Стигнах до тефтерите си, онези, в които съм записвала живота си час по час. Миналогодишният беше от тези със спирала. Хванах го с двете си ръце и го завъртях, за да го огледам. Беше чист и нямаше нищо общо с останалите смачкани хартии. Така добре се бях отнасяла към него цяла година, бях го пазила сякаш е самият ми живот. Отворих го. Разгледах го. От страниците ме приветстваха все познати имена, напомнящи, макар и бегло, позабравени случки. Прелистих го, от януари до декември, всичките 365 дни, заедно с илюстрациите на Екзюпери и цитатите от „Малкият Принц“. Стана ми мило, но все пак къде бяха отишли тези 365 дни, защо хората по страниците ги бяха присвоили и така грубо погълнали. Чувах мляскането им между редовете, усещах облизаните им пръсти по хартията.
Отвратих се.
Започнах да късам листо по лист. Отначало някак несръчно, чудех се дали да не оставя тефтера такъв, какъвто си е – чист и цял. Стигнах до средата на януари и установих, че Екзюпери не ми е направил нищо, защо да късам и неговите страници? Дойде ред на юли, знаех вече със сигурност какво правя и започваше да ми харесва. Колкото повече седмици минаваха, толкова по-ожесточено късах листата. Спрях се на рождените дни – моят и този на близък човек – буца заседна в гърлото ми. Пропуснах двете страници, но после се върнах – нямаше смисъл да ги щадя, те не го бяха сторили за мен. Откъснах и тях, откъснах ги, а Малкият Принц ме гледаше с тъжните си очи. Буцата изчезна. Остана само празнотата на спомена за онези 365 дни, а аз продължавах да седя на пода между безжизнените хартии.
